АЛБУМ С ОПАШКИ
Из едноименната книга
Пита ме щастлив ли съм и аз веднага контра – какво е щастие? – и той започва да мънка, мърльо, който търси да си чеше езика. Щастието, мой човек, е да ти се изпълняват всички желания. Точно така! Или всичко, или нищо. Какво казваш, не е възможно? Да си имаме уважението, не говорехме за възможно и невъзможно. А да ти се изпълняват желанията, има един прост начин, известен от памтивека – да пипнеш сянката на земята. Ей, пак гракна как да станело, твоя работа! За себе си съм открил средството, и в учебницие пише, че при лунно затъмнение сянката на земята покрива цялата луна, значи там и последният глупак е щастлив. Разбираш, нали? Ще се видим на луната. Хайде, че имам още толкова неща да свърша. И престани с това невъзможно, ставаш досаден, ти ме попита, аз ти отговорих... Чакай, ще ти доверя последно – не е сигурно дали и на луната се сбъдват всички желания, но едно да е, дори да е намек за желание, малко ли е?
- От утре ще печелим джакпота, чу ли?
- Чух.
- И двамата!
- Чух.
- Всеки ден!
- Чух.
- По един милион!
- Чух.
- Няма такова нещо бе!
- Чух.
Не, не ми приказвай, че светулките са някакви там безобидни насекоми като нощните пеперуди или скакалците, защото насекоми има хиляди, но в наръчника на Гея – Либрис е записано, че нощните пеперуди са светлинката в края на тунела и сигурно си ги виждал вечер да се въртят около лампите на двора. Приближават, замират за миг във въздуха и се отдръпват, сякаш се колебаят, пърхат с крила, мърдат коремчета – значи вълнуват се – и ако се взреш в тях, ще видиш как клатят замислено глави, сякаш разучават наръчника. И изведнъж се стрелкат напред и се лепват за стъклената крушка, макар да са наясно, че ще се опекат и светлината ще ги изяде за вечеря. Но те са прочели в наръчника, че са светлинката в края на тунела и предават Богу дух с песен на уста, а светулките се хранят със светлината, има го черно на бяло в наръчника. Изсмукват я, за да намигат в тъмното и да вземат акъла на щурци и богомолки, правят си оргии с нея, изпиват я като бира с мезе от нощни пеперуди, преяждат и дебелеят, а на пръв поглед наистина изглежда, като че ги няма. Нито пърхат с крила, нито клатят глави, само драскат синкави черти в мрака, но ливнат ли в гърлото си глътка лунна светлина, веднага просветват и искат още, лакомията е в кръвта им. С нея се раждат, с нея умират и скоро ще изсмучат Луната и ще се прехвърлят на Слънцето и щом вас не ви интересува съдбата на Слънчевата система, аз се заемам със задачата. И когато ме видите как обикалям двора в тъмното с по едно сакче за пеперуди във всяка ръка и ловя, ловя, ловя святкащи във въздуха точки, ще разберете призива ми: грабвайте сакчета да видим сметката на лапачите на Луна и Слънце по правилата на наръчника, макар че нищо чудно утре да се окаже печатна грешка и тъкмо светулките да са светлинката в края на тунела, но кой ти мисли за утре?
– Детето те чака, к’во се правиш на важна!
Иззад дървото се показа мъж с домашно плетена жилетка и маратонки. Говореше на жената на пейката.
Тя каза тихо:
– Простак.
Мъжът извика отново:
– Детето те чака, к’во се правиш на важна!
Иззад дървото излезе и момиченце на четири-пет години.
Домашно плетената жилетка повтори бойния си вик:
– Хайде бе! Няма ли да дойдеш? Детето те чака. К’во се правиш на важна! - Грабна шишарка от земята и я хвърли по нея. - Хайде бе, няма ли да тръгваме? Детето те чака!
Жената отиде при двамата, каза нещо на момиченцето и мъжът вдигна рязко дясната си ръка към лявото рамо. Тя се сви уплашена, обърна се все още приведена и се върна при пейката.
– А бе какви са тези сцени? Няма ли да тръгваш?
Тя повика момиченцето при себе си.
– Ами така е, ти си виновна! Да стоим в киното! Такова хубаво време, дошли сме да бъдем навънка. Майната ти!
– Стига. Махай се!
Жената хвана дъщеря си за ръката и тръгна бързо по алеята към спрялото до тротоара такси. Отвори вратата и пъхна детето вътре. Домашно плетената жилетка вървеше на четири-пет крачки след нея, затича се, но тя успя да влезе и заключи. Жилетката задърпа бравата, чукаше на прозореца, заплашваше я да излезе, че знае какво става, като прави сцени. Блъсна предната врата, но и тя се оказа заключена. Побесня, започна да маха на шофьора да отвори, но онзи се беше нагледал на семейни драми. Ляв мигач и потеглиха.
Домашно плетената жилетка направи няколко крачки след тях, после хукна към колата си и даде газ подир таксито.
Да се свлечеш до дъното си има и добри страни, защото, оттам която и посока да хванеш, все е към по-добро или по-малко лошо както от Северния полюс всички посоки поемат на юг, а от Южния – на север, значи полюсите със седемдесет градусовия си студ са мястото, от което по-надолу няма къде и ти иде да хукнеш по улиците и да викаш – щастлив съм!, свободен съм!, влюбен съм!, богат съм!, голяма работа съм!, бог съм!, но е достатъчно да погледнеш как стрелката на компаса се върти като пощуряла на полюса, забравила къде е север, къде е юг или решила, че навсякъде е север и юг и сърцето ти се отпуска - я стига си кряскал по улиците, а си стягай раницата, защото и от Северния полюс, и от Южния изборът на посоките е безкраен и трябва само да крачиш, да крачиш и ледниците остават назад и навлизаш сред ябълкови, черешови, портокалови дръвчета, палми, лещак и захарна тръстика, рози и орхидеи и седемдесет градусовият студ се превръща в спомен да те радват още по-силно морето и залезите и ти се ще да викаш - господ съм, ама този път друг господ!, но тъкмо да си отвориш устата, забелязваш, че вместо в гора от ябълки и палми пълзиш пак сред познатите от толкова поколения камънаци без вода и стръкче трева и разбираш, че безкрайно многото посоки са били никаква посока и ти иде пак да тичаш по улицата да викаш засмян циклофренично – има справедливост!, но се смъкваш до дъното да зъзнеш в космическия студ и в главата ти мига черна искра да стиснеш полюсния компас за гушата, та стрелката му да спре да се върти като побъркана и да ти покаже само две посоки, като всеки нормален компас с надеждата, че ако пак сбъркаш, пак ще опиташ, но черната искра заеква с черна светлина – като се престрашиш най-после, да не се окаже, че стрелката на компаса е изскочила от оста си от щурото въртене и да ти остава само да тичаш по улицата и да викаш има ли компаси, които не се развалят? – абе, какво да искаш от черна искра...
Защото това живот ли е и какъв е смисълът по цял ден пред телевизора и синът ти надува главата за маратонки, а жена ти се връща от работа и съска, че пак не си включвал компютъра поне за закуска да изкараш, колегите ти света заселиха и децата им в колежи, а ние в тази балканска дупка и трима души в гарсониерата! – откъде сили да разсъждаваш за смисъла на нещата, но вече край. Телевизорът току-що разкри, че за година и половина апартаментите са поскъпнали четири пъти, което значи, както поясниха веднага, че собствениците им са забогатели също четири пъти, и не хващаш отново дистанционното и от екшън на екшън. Мислиш. Значи в денонощния магазин на ъгъла и те са си вдигнали стандарта, нали цената на сиренето също скочи, млекарите не падат по-долу, хлебарите дори са още по-добре. Така е и с шивачите, и с бояджиите, и със зидарите, с бизнесмените, с банкерите, за политиците съм си забранил и да се се¬щам. И все пак, най-добре е с апартаментите. Седя пред телевизора и чакам да чуя, че цените им са се вдигнали още осем пъти и аз съм забогатял още осем пъти повече и няма рев за маратонки, няма свадлива жена, няма надути приятели и лицемерни колеги, а аз имам осем пъти повече време за смисъла на живота. Мисля.
