Български English Deutsch

ТРУДЕН РОМАН НА ТРУДЕН ПИСАТЕЛ - Симеон Янев

РОМАН ЗА БЕЗВРЕМИЕТО - Симеон Янев

В НЕВИДИМИТЕ ПРОСТРАНСТВА НА ЧОВЕКА - Сава Василев

ПИСАТЕЛ СЪС СОБСТВЕН СТИЛ - Паруш Парушев

ПРЕЧИСТЕНИ И ПРЕОБРАЗЕНИ - за една масова екзекуция

НЕ Е ШЕДЬОВЪР, НО... – Иван Карадочев

КОЙ - КРИВ, КОЙ - ПРАВ НЕ ЗНАМ, НО ТОВАРЪТ ВЕЧЕ НЕ Е ТАМ - три вътрешни рецензии за един дебют.

ЗЛАТНОТО ВРЕМЕ ВЪВ В. АБВ


ТРУДЕН РОМАН НА ТРУДЕН ПИСАТЕЛ

Проф. Симеон Янев


Труден роман... Труден роман на труден писател.

Още в началото искам да кажа, че романът на Емил Кръстев, поставен в контекста на днешната българска проза няма вариант на подобие. Поне аз, без да заявявам всезнание, но с претенция да познавам тенденциите в българската белетристика, не познавам автор и книга, които могат да се уподобят не само с този, но въобще с романите на Емил Кръстев от последните му години.

 В тези години след едно откъсване от писането – един луфт, който явно е бил преломен по отношение на оная проза, с която дебютира преди повече от 30 години, той се явява и с всяка своя книга все по определено настоява за свои наративни правила.

Най-видимото от тях е в синтаксиса. Българският синтаксис е една от най-ярките перли на езика ни. Той предлага такава свобода на интерпретацията, на логическото ударение, на ритъма и темпото на фразата, каквато рядко някой европейски език притежава. Българското изречение може да бъде като че ли до безкрайност надграждано, словоредът променян, акцентите размествани и романът на Емил Кръстев, превръщайки тая възможност в основен композиционен похват, прави опит да ни убеди, че така може да бъде описан по-автентично съвременния живот. С подобен синтаксис познавам само една друга книга – автобиографичен роман на Шон О Кейси, преведен преди много години.

„Медии” е роман на дългите фрази и основанието за това е много просто; така безкраен е и самият живот в сериали и реалита, в шоута и токшоута и въобще пред екраните – не сте ли забелязали? – всяка сутрин започва с чайове и кафета или с топла вода, продължава през целия ден с кой каквото има, но задължително с ракия или водка менте, а вечер е истински купон за някои и през цялата нощ. Но този обикновен всекидневен, масов живот, авторът е пренесъл от един гараж, в едно сметище със звучното име Буниленд, а героите са една пенсионерка, един клошар и един кашон от телевизор последно поколение с име Каши. От казаното дотук трябва вече да е ясно, че това е животът в troasieme age в стил секънд хенд съвсем правдоподобен, дори натурално реалистичен и въпреки това изпълнен с чудеса, с истински невъобразимости. Такива са персонажите, такъв е битът, такъв е и животът и това вече е достатъчно за да се разбере, че романът е абсурдистки. Но от всяко подобно твърдение в неговата категоричност вече произтичат серия от въпроси.

 Ония, които ще кажат, че не понасят романи, изпълнени само с абсурди, не трябва ли веднага да бъдат попитани, а как могат да живеят живот изцяло абсурден? И въобще кога предпочитанията на масовите читатели са били условие за истинската литература?

В историята на литературата тези въпроси неведнъж са били поставяни. Когато преди повече от 100 години Кафка превърна своя Грегор Замза в насекомо и разгъна животът му като насекомо сред един напълно запазен всекидневен живот, кой оцени, че тая абсурдистка метаморфоза ще се превърне в символ на живота в една цяла епоха. Тогава защо в нашия случай да не допуснем, че един говорещ кашон, при това от телевизор последно поколение, е напълно способен да смъкне лустрото от един виртуален живот, заместил напълно реалния? Нима кашонът в бизнеса не изпълнява същата роля, каквато играят медиите в обществото – да опаковат живота?

Романът на Емил Кръстев се занимава с опаковките на живота, не със самия живот. Романът на Емил Кръстев не може да бъде разбран без една глобална пренастройка на разума и сетивата за тотално гротескното. Казвам глобална, защото не става дума за обичайното съзнание на деформирана реалност и за двузначното слово на подривния смисъл, а за настройка към един напълно разпознаваем живот, в един напълно неразпознаваем смисъл. Абсурдистката ситуация, отнесена към обичайното всекидневие, събужда рефлексии за налудното, ако по друг начин не може да бъде назовано кроткото, доброволно оскотяване, иначе твърде логично обяснявано като биологично оцеляване. Пенсионерка си бъбри сама като налудна с кашон от телевизор, който  и става събеседник, говорейки като телевизор.

Сродството с абсурдизма в „Медии” на Емил Кръстев, може да бъде проследено в много посоки не защото абсурдизмът има собствена типология, а защото нашият постоянно се оказва вън от класическия си образец. Така например и тук има също един Годо, подобен на онзи на Самюъл Бекет, който постоянно се очаква и който така и никога не пристига. Но тук той е бизнесмен, заминал по сделки на Сейшълските острови, откъдето постоянно праща съобщения, че финализира и постоянно се оказва, че е не е финализирал. Този балкански Годо за разлика от истинския, живее с мечти; голямата му мечта е като се завърне да яде  огретен, ама с десет процентно мляко, приготвен от баба му.

 Трябва да бъде поздравен Емил Кръстев за тоя кафкиански сюжет, сюжет, който не носи смисъл в буквалността, а всъщност толкова силно алюзира реалност. И ако свържем тази реалност с така краткото романово заглавие „Медии” можем да разчитаме вече на един сериозен интерпретативен ключ за самия текст. Чрез този ключ ще разчетем поетиката на гротескното: всичко невероятно е действително, ако не беше размесено с нещо фантастично, а фантастичното би било и действително, ако не е фантастично хиперболизирано. За разлика от Кафка в метаморфозите нашият автор е отишъл по-далеч, без да му се налага да измисля.

„Медии” е роман за низовия съвременен манталитет, облъчван и формиран от съвременните медии. Той алюзира едно болно, по-скоро несъстояло се общество все по-малко свързано с човешкото, все по-обвързано с медиите във всичките им все по-разнообразни, прескачащи нормалността, форми. Книгата е жестока не само в смисъла на днешния литературен жаргон, но и в номиналния смисъл на българската дума.

Най-жестокото в нея е, че безпардонно ни се преекспонира „песента на сирените”, които за разлика от легендарното време не причакват пътника на скала в морето, а го намират в собствения му дом, където не Одисей, а ние сами се привързваме на собствения си стол, упоени от лъстивия им език.

„Медии” е роман, който не крие (обратно измъква от затъмнението) онова, което се случва с езика на обществото. Езикът на едно общество е най-дълбокият индикатор за състоянето на самото общество – тази истина не е от вчера. Да си спомним вавилонията на „Чичовци”, да си спомним хлипащия език на „Хоро”  в ролите им на пред и след катастрофични езици, за да си обясним какво ни казва този „ню ленгуич” в „Медии” на Емил Кръстев. В нюленгуич версия нюбългарски, думите сами по себе си нямат смисъл; те го придобиват само във фрази. Ще дам за илюстрация само един, (но надявам се достатъчен) пример от един диалог:

Първи глас: “Вчера и разказах как Опи лежала на боклука в Буниленд и сърцето и се късало от мъка, че са я закарали там без мен. Тогава случайно край нея минал кметът и тя изплакала: Клоши, биндуочват ме.

Втори глас: Какво я правят?

Първи глас: Биндоучват я. На нюбългарски.

Втори глас: И кой е Клоши?

Първи глас: Кметът. Опи усетила, че е бъган като всички клошари и щракнала капана. Той я вдигнал от земята /.../ изтъргал калта от капака и /.../ Видяло се, че Опи е кечи.”

Какво означава този текст?

Най-видимото и най-важното всъщност е извън текста. И то е, че две поколения от един и същ народ говорят помежду си взаимно неразбираем език.

  Сега трябва да сме разбрали, какво ни казва Емил Кръстев с посвещението в началото на книгата, което гласи: “С благодарност към децата ми, без които нямаше да науча нюбългарски”.

Този роман няма да бъде много приятен за четене от онези от нас, които са в ролята на Втори глас. Те трябва да се насилят да влязат в стилистиката му, докато открият смисъла. Но това е роман със смисъл, а не само описание на свят на огромно безсмислие. Защото освен в свят на нюбългарски ние сме и в свят на несекващи софизми в същинския български и огромната част от литературата писана на него е също софистична и тя е днес доминиращата – една вселена на приятно безсмислие.

  Най-важната, според мен, заслуга на този роман е, че изрича ясно безсмислието, така че да го усетят и онези, които играят Първи глас. По този начин в гротеската всекидневният език на безсмислието се утаява в езика на медиите, нашите домашни, постоянни и нагли, събеседници.

Разсекретено това е наистина неприятно.

Но кога и къде истините са били само приятни?

Иначе защо ще съществуват лъжите?

 

РОМАН ЗА БЕЗВРЕМИЕТО

Проф. Симеон Янев

 „Плацента” на Емил Кръстев е малък роман за едно голямо безвремие, в което  някакви хора работят или имитират работа, пият сутрешно кафе и се напиват вечерно, правят обеден секс с жената на подчинения, но им го разваля невръстното й хлапе, което идва от съседната стая да му се четат приказки.

 „ Плацента” е кафкианска история в български вариант и краевековен източноевропейски контекст. Тук не се домогват към един призрачен замък, а вегетират в едно неописуемо учреждение, парализирано от безсмислие и произвеждащо неудържима и всеобща (от портиера до най-големия началник) неудовлетвореност, лекувана с кратки флиртове, носталгични спомени за недоизживяни детства и бурни закани за смислен живот.

 Романът работи с микроскопична оптика върху микроскопно уголемен бит, в който се блъскат едри амбиции с малки възможности и високи самочувствия с безчувствени шефове и началници. Фокусът на романа се мести от един подлежащ на пенсиониране портиер, през шофьори на началници, самите началници и цяла редица техни подведомствени. Всеки персонаж разказва монологично късове от живота си, за да остане впечатлението, че е разказал целия си живот и дори повече от него в общата неосъщественост на героите. Езикът се изгражда от идиоми и клишета напълно съответстващи на абсурдността на сюжетите.

„Плацента” внася различна багра в българската проза. Тя е интересно постижение на търсещ автор и определено се различава от  множеството днешни постмодерни и псевдопостмодерни текстове, които  щрихират панорамата на българското литературно пространство в последните години.

 

В НЕВИДИМИТЕ ПРОСТРАНСТВА НА ЧОВЕКА

Проф. Сава Василев

 В „Плацента” могат да се намерят парченца живот, които по един или друг начин свързваме със себе си. Емил Кръстев е знаел това – подарил ни е сюжетите си, за да се познаем и разберем. А може да ни се прииска да избягаме от себе си.

Избрал е структура, при която всеки фрагмент ни прави част от процедурата на азбучното четене – метафора на азбучните истини, които уж отстояваме, а всъщност вземаме за даденост и забравяме.

Поетиката на фрагмента залага на отворения прочит. На скритите връзки, за които всеки е отговорен. Усещането, че цялото се състои от множество части, е подкупващо. Излиза, че сам можеш да сглобиш модела. Че нещо зависи от теб. Следователно – съавторстваш.

„Плацента” е река, която черпи пълноводията си от много ручеи, от много притоци. В нея има стожерни герои, но като че ли по-важни са другите – попътните.

Книгата може да е част от по-голямо цяло, но умее да диша самодостатъчно. Понякога учестено, друг път равномерно. Зависи от психологическото състояние на автора. На героя. Веднъж е видимо (измамно) диалогична, друг път предпочита сугестията и философския екскурс – все пътища за дълбинно потапяне в невидимите пространства на човека. Заедно с това не й липсва диалог с времето – със случващото се тук и сега. Така социално и психологическо, реалистично и философско съжителстват безконфликтно в каютата на капитана.

„Плацента” е книга за днешния човек с ясни спомени за миналото. И с добри намерения за бъдещето. Малко скептик, малко оптимист, малко носталгиг... Емил Кръстев е бащата на яйцето. Читателят – за него остава надеждата, че ще пропука черупката на смисъла, за да открие зародиша. В точния миг, в точния час.

 

ПИСАТЕЛ СЪС СОБСТВЕН СТИЛ

Паруш Парушев

 От вече многогодишния си живот в литературата знам, че достигането до собствен стил преди всичко е въпрос на морал – към себе си и към творчеството, което създаваш. Модните увлечения, които за кратко те поставят в дадена тенденция и озвучават името ти покрай нея, всъщност са предателство към собствената природа. Аз от години следя своеобразния и бих казал ненатрапчив път на Емил Кръстев в литературата, който го отведе до успеха на последната му книга “Кръговрат”. В случая онова, което имам намерение да споделя за нея (ама и за него самия), може да се подведе както към традиционната рубрика “Редакторът представя”, така и към една нейна модификация – “Приятелят представя”. И в двете си качества – на приятел и на редактор – имам непосредствени наблюдения върху усилията на Емил да осъществи себе си в литературата единствено според собствената си визия и без значение на това как би го преценило чуждото критическо мнение и къде точно би го поставило то сред борците за литературна известност.

 В този смисъл – първо за личността на писателя Емил Кръстев, защото май стана ясно, че стилът е еманация на моралната творческа личност. Колкото и да се опитвам да си припомня, не виждам Емил в някогашното писателско кафене, удобно настанен сред себеподобни, да търси в уж фриволни разговори онова, което би впечатлило дебнещата за тенденции критика. По-скоро го виждам спрял за кратък разговор отвън, бързащ да продължи пътя си. Той някак свързваше себе си с едно сериозно отношение към проблемите на екологията и в първите му текстове се съчетаваха белетристика, документалност, научност. Него сякаш никак не го интересуваше чистата проза. Но това съвсем не беше така. Емил Кръстев осъществяваше себе си като писател, но по свой собствен начин и стоенето “настрана” не беше нито поза, нито нерешителност. Той всъщност винаги е знаел, че истинският успех в литературата идва, когато постигнеш собственото си своеобразие. В краткото въведение към “Кръговрат”, озаглавено (предполагам самоиронично) по библейски образец “Откровение”, Емил започва така: ”Да си писател е голяма работа !” и споделя, че “писателят е роден да напише шедьовър” и той самият няма да умре, докато не го напише, но ще отложи този момент, “за да живее по-дълго писателят”, нищо, че ще се мята в творчески огън. Ако обърнем книгата откъм четвъртата й корица, ще видим от снимката там да ни поглежда Емо, намигайки иронично, обърнал тинейджърската си шапка провокативно с козирката назад. Познавайки го донякъде, пък и усетил неведнъж трепета, с който създаваше книгата си, знам, че самият той е предчувствал себепостигането си.

Сега за стила. В томчето, което ми подари, Емо написа с нескрито вълнение:”На Паруш – приятеля, от когото за първи път чух някой да казва за моя книга – чете се.” Но не става дума само за четивността. Фразата, с която Емил Кръстев гради текста си, е изчистена и ясна, но същият този текст, сякаш следвайки потока на съзнанието, неочаквано кривва в друга посока, понякога се завръща в нишката на логиката, но често не го и прави.

Ако преценим това от призмата на псевдо-постмодерността, която обезличи много пишещи в последно време, бихме заключили повърхностно, че имаме още една среща с проза, претендираща за модерност. Но тук съвсем не става дума за търсена модерност, а за вникване в онези психични процеси, които движат човека и моделират неговите жестове и постъпки. Имам усещането, че Емил Кръстев улавя словото, което съзнанието твори, малко преди то да се превърне в осъзната реч, излязла от устата. Точно този пласт ни поднася той, внушавайки колко деликатно психичен е човешкият индивид и какви неподозирани подтици го движат към едно или друго действие. Никак не е случайно, че героят на книгата се появява пред нас още преди раждането си, дочувайки и коментирайки света отвън, подготвяйки се за него. Скоро той попада в огромната сграда на едно учреждение колкото град, колкото света – абсурден и неизброден, защото е кръговрат, в който пътят към всяка цел само на пръв поглед изглежда движение напред, а всъщност е иронично връщане към началото. Авторът така е композирал и книгата си, озаглавявайки отделните й части с названията на сезоните, завършвайки с “и пак зима-пролет-лято...” По този начин той гради една метафора на човешкото битие, в което страстите и амбициите изглеждат смешни. В крайна сметка става дума за многопластова проза и като текст, и като замисъл, за която е необходимо напрегнато читателско внимание.

Емо, дано не си написал още шедьовъра си. 

Литературен алманах "СВЕТА ГОРА", 2009                           

        

ПРЕЧИСТЕНИ И ПРЕОБРАЗЕНИ     

Вестник ЛИТЕРАТУРЕН ФОРУМ, бр. 14, 3 април 1991г.

 ВЕДНАГА искам да поясня, че всичко беше извършено по закона. Оказа се, че сега в България, ако някой ти мъти водата, с малко хитрост и повечко търпение можеш да му отрежеш главата съгласно всички изисквания на Кодекса на труда. Ще кажете – как така, от десети ноември мина повече от година! Вече имаме свободни избори, надпартийно правителство, Президентство. Деполитизация!... Или нищо няма да кажете, животът ни научи на много.

Става дума за едно от двайсетината държавни издателства, което до преди време беше известно като най-калпавото. Преди пет-шест години в Земиздат беше извършена своеобразна реформа – дойдоха нови хора, други получиха възможност за изява. Резултатите скоро бяха забелязани – появиха се библиотеки и поредици, които наложиха издателството като водещо в екологичната и природозащитната литература. За нас се говореше и пишеше, награждаваха ни. Стана и чудото – в „Литературен фронт” се появи рецензия за книга на Земиздат. Досетили сте се вече, нали? Всички, на които се дължеше тази промяна, са изхвърлени.

Язвата се спука в средата на миналата година, когато директорът другарят Петър Ангелов реши, че е глупаво да изостава от бившите си колеги от номенклатурата и как така няма да се облажи от възможностите на приватизация. Идеята му беше проста – слива издателството с печатницата в родния му край, самата тя в плачевно състояние, и ги яхва и двете. Наистина съблазнително – да се върнеш в града, където години наред са ти сваляли шапка отдалече, и пак да  ти свалят шапка; да утроиш сегашната си заплата, ех, пустата му скъпотия!; да уредиш положението на роднините; от предишен номенклатурен кадър да се превърнеш в днешен едър собственик. Защо не, в мътната вода се хващат едри риби.

Няма да се впускам в подробности, този тип хора навсякъде действат по една и съща схема. Изключително елементарна, но страшното е, че почти винаги успяват.

От юни миналата година животът в Земиздат сякаш спря – регистрирането на фирмата се протакаше, никой не вършеше нищо. Едвам закърпвахме двата края за заплатите. Поради некомпетентността на директора загубихме половин милион лева, но това не го стресна. Мехурите обещания на ръководството на печатница „Атанас Стратиев” се пукаха един след друг, другарят П. А. не обръщаше внимание на никакви предупреждения за катастрофа. Налагаше се впечатлението, че двамата директори – в София и в Хасково – са се наговорили да ни докарат до просяшката тояга, за да ни глътнат по-лесно. След като всичките ни сигнали и предложения минаха край ушите на П. А., няколко души подготвихме двайсет въпроса – вярно, нарекохме ги обвинения – и ги прочетохме на общо събрание. Надявахме се, че поне този път от кумова срама той ще даде някакво обяснение. Вместо това директорът отвърна развълнувано, че един вид бил над тези неща. И взе светкавични мерки.

Позволете ми кратка хронология на апокалипсиса: на 28 януари излиза решението на съда за регистриране на фирмата, на 29-и избираме пълномощници, на 30-и те гласуват за УС, на 31-ви новият ръководител – старият директор – ни връчва заповедите за съкращение от 1 февруари. Нетърпението на другаря П. А. да се махнат от очите му онези, които бяха дръзнали да му рекат дума напряко, е толкова голямо, че още на първи февруари бравите на вратите са сменени и съкратените остават в коридора. Унизително ли? Каквото си дробил, това ще сърбаш, нъл тъй?

Да сме наясно, съкращенията са неизбежни. Но сами съдете – за да се направи по-ефективна работата, махат 23 души, сред които главният и заместник-главният редактор, трима от петимата завеждащи, началникът на производствения отдел, завеждащият коректорското отделение. (Същите, които подкрепиха обвиненията среL-F-www.jpgщу директора.) Това са и хората, които през последните две-три години раждаха идеите и изпълняваха финансовия план. Всеки, който малко от малко познава издателската дейност, ще разбере – ако не е разчистване на сметки, това е съзнателно унищожаване на издателството.

Не бих се хванал да хабя мастило, така дефицитната хартия и време на читателите, ако не ме тревожеше едно – както казах още в началото, операцията бе извършена по изискванията на закона. Когато е да се секат глави, те не правят грешки. Всички знаем обаче, че указ № 56 беше изработен не да въведе някакво демократично начало в управлението, а да затвърди едноличната власт на шефовете, спуснати от горе, като им намъкне маската на плурализъм – тогава така се казваше. Е, щом се налага да градим демокрация с живковски закони, да гледаме философски.

   Условията обаче, които позволиха екзекуцията на Земиздат, могат съвсем лесно да се проявят навсякъде. Общото се отразява в частното, хм... Затова искам да се спра на причините, както аз ги виждам. Може някой да има полза.

   Естествено най-голяма заслуга за успеха принадлежи на самия ДРУГАР П. А. Веднъж решил да сложи издателството в джобчето си, той действа ловко и пресметливо. Донесе от девет кладенеца вода да убеди творческо-стопанския съвет да подкрепи предложението му да образуваме фирма Земиздат с дъщерна фирма печатницата в Хасково и после извъртя нещата в „Българска книга и печат” тъй, че да пуснат документ за една обща фирма. Да се обясни разликата между двете, се иска отделна статия, но главното е, че така той си осигуряваше избирането като ръководител и получаваше неограничена власт. С обещания и интриги се постара заповедта да не бъде променена и пусна информатори – това сам си го призна пред всички – да следят кой ще изтърве дума срещу него, за да попълва списъка на бъдещите съкращения. Опече си отношенията с групата на КТ „Подкрепа” и ловко се правеше на глупав – използваше една неточна формулировка на МИП, за да сложи под миндера творческо-стопанския съвет. Ако поне едно от двайсетте обвинения се окажеше вярно, всеки на негово място би си подал оставката. ДРУГАРЯТ П. А. обаче се издигна „над тези неща” и продължи да се разхожда гордо по коридорите. Общото събрание гласува да се регистрираме самостоятелно, а той тихомълком нагласи нещата по неговия си сценарий. Още много са уроците по тоталитарно управление, които ДРУГАРЯТ П. А. даде на колегите си!

   Най-възмутително е отношението на комисията в бившето ТСО „Българска книга и печат”, което в агонията си трябваше да решава съдбите на издателствата. В Земиздат имало и творчески-стопански съвет? Той бил изразил мнение? Те не са ли чували, че всяка жаба трябва да си знае гьола? Все още решаваме ние. Ще се оженят за печатницата и толкоз!

   Номенклатурата и бюрократите, за съжаление, не свършваха с издателството и ТСО. И в МИП явно не липсваха некадърници, недоучили синковци или кой ги знае какви. Един такъв подготви заповедта – подписана естествено от министъра, - от която се разбираше, че на временно управляващия се дават пълни права до регистрирането на фирмата. За директора това беше манна. В указа за фирмите обаче ясно е казано, че докато бъде избран управителен съвет, остават в сила предишните органи на управление. А вече и учениците знаят, че когато една заповед противоречи на закона, в сила е законът. На ДРУГАРЯ П. А. обаче такива не минават.

   Не мислете, че П. А. сам се е нагърбил да осъществи такава трудна операция. За негово щастие директорът на печатница „Атанас Стратиев” в Хасково е от същата порода – от завеждащ отдел в пети РК на БКП в столицата го изпращат в родния град да ръководи печатането според партийните инструкции, разбира се, понеже полиграфията откъде да я познава. И двамата запяват с любов дуета си.

   ДРУГАРЯТ П. А. не беше лишен и от поддръжката на колектива. Малко хора, но устати, на които той предоставяше различни облаги – на кого да работи „своето си” с компютъра, на кого да говори по служебния му телефон с дъщеричката в САЩ, на кого да му отпечатат частното вестниче или да върти таксиметрови курсове с издателската кола. Или кого просто да не уволни за некадърност. Такива хора са до гроб с вас.

   Най-неприятно ми става, когато стигам до групата на КТ „Подкрепа”. Лично аз вярвам в синдиката, той ще постигне още много. Но в Земиздат „Подкрепа” подкрепя единствено номенклатурата. Преди няколко месеца П. А. откри, че програмистката си изкарва маслото върху хляба с издателските компютри, и реши да я махне, тя си е устата и беше говорила против него. Като усети, че е на ръба обаче, тази госпожа прелетя до Конфедерацията на труда и се върна синдикален комисар. Около нея веднага се събраха няколко души, които нямаха друга надежда, и започнаха атаката. Разлепиха по вратите обвинения срещу директора и тръгнаха от човек на човек  да агитират за преврат. След няколко разговора в кабинета му обаче, когато той им обеща да повиши специално на тях заплатите и стопроцентова гаранция срещу съкращенията, те станаха най-яростните му защитници.

   Прочистването на издателството беше улеснено и от ръководството на групата на КНСБ – повечето от членовете му бяха верни креатури на директора, а председателят беше уверен, че и да откаже да подпише, няма да предотврати саморазправата. Може и да е прав. Поне за себе си… Всъщност ние сме си виновни, винаги сме гледали да се измъкнем от профсъюзни задължения. Този път си платихме. Сега идва най-страшното.

   Напоследък все си повтарям думите на поета:  „Соломон, тоз тиран развратен (…) , казал е глупост между глупците, /и нея светът до днес повтаря - / „Бой се от бога, почитай царя!”. Геният и за това е гений, понеже винаги е актуален. Вярно, днес има малка разлика. При атеистите богът и царят се сливат в едно, а комунистическата номенклатура превърна началника в бого-цар за подчинените. А в Земиздат този процес е достигнал оруеловска дълбочина.

   Да ме извинят колегите, но по друг начин не си обяснявам овчото им поведение. Въпреки всичките си комбинации издателският Наполеончо нямаше да стигне до своя Аустерлиц, ако не се бяха оставили да ги води за носа. Ако бяха искали точно и ясно обяснение за всичко. Ако се бяха постарали да си оформят свое мнение. Поне на последното събрание да не бяха гласували за предложените от него пълномощници – хора, доказали, че заради собственото си спасение са готови да излижат плочките, по които ще мине батюшката. Защо гласуваха? Ами те повече нямаше какво да губят! Тайният списък на първите двайсет съкратени се обсъждаше по коридорите, останалите знаеха кога ще дойде и техният ред. Всички виждаха колко безпринципно се вършат съкращенията и че накрая ще останат само главорезите на ДРУГАРЯ П. А., за да започнат да се назначават нови хора, „верни на Партията”. И при последната възможност обаче мнозинството не намери сили да покаже, че има достойнство, дори протестът му да се окажеше по-скоро акт на самоуважение. Дали пък всеки в душата си не се е надявал, че ако си мълчи, ще стане чудото и брадвата ще отмине точно неговата шия? Е, в Земиздат не само се боят от бого-царя и го почитат, но имат и безгранична вяра в добротата му.

   И така, фирмата Земиздат най-после се сдоби с управителен съвет, излишните са освободени, останали са най-добрите, а ръководителят е спокоен. Той вече не е някогашен заместник-председател на ОНС в Хасково, когото добри приятели са настанили в София. И последното петънце от биографията му е изтрито и тя лъщи, като калайдисана тава – сега ГОСПОДИН Петър Ангелов е културен деец със солиден стаж и най-важното – издигнала го е волята на колектива. Пред него са хоризонтите на книгоиздаването.

   Било каквото било, горко на победените и да седнем в писателското кафене да се възмущаваме от духовните вериги на тоталитарното минало, да пухтим колко решаващо е да се подменят кадрите на еднопартийния режим с нови, избрани от народа. Ех, какво щастие е този десети ноември! Отхвърлихме диктатурата, стъпкахме старата система, изобличихме едноличната власт и се отдадохме в служба на демокрацията. Пречистени и преобразени, с плам в душата. Както някога, когато изграждахме Хаинбоаз и Димитровград. И на сърцата ни е леко, иде ни да запеем. Страховете ни се топят. Ние сме феномен, направихме най-фамозната революция – сринахме старото и пак си останахме отгоре. 

                                                 ЕМИЛ  КРЪСТЕВ,

 П. П. Няколко дни след замайващия водопад от съкращения г-н директорът се погрижи да ни напомни, че познанието е безкрайно. Оказа се, че пет-шест души сме били съкратени незаконно. За членовете на творческо-стопанския съвет било нужно съгласието на НСФ „Култура”. Дали го и ни връчиха нови заповеди, съкращават ни повторно, този път с две седмици по-късно. Извинявайте. Ама този профсъюз, дето толкова години му плащахме членски внос, а той от десети ноември все се обновява, не трябваше ли да ни попита все пак какво е станало? Нали е длъжен да брани членовете си от своеволията на директорите? Глупости! КНСБ е независима и няма да седне да пита този и онзи, нито пък ще дава обяснения!


НЕ Е ШЕДЬОВЪР, НО... – Иван Карадочев

Списание “Септември”, бр. 4, 1989 г.

“Лунен загар”, без да е шедьовър, притежава качествата на оригинална проза със собствена атмосфера и аромат. Тя е третата книга на автора и е заредена със стремежа му да “разработи” собствено тематично и стилистично пространство. И като че ли разбирайки, че темите и проблемите не са неограничено много, той е хвърлил повече сили за постигането на стилистична самобитност в търсенето на неизползван ракурс на повествуване. Според мен е успял да го открие. Приблизително може да се обясни с причудливата връзка между два цитата, избрани за мото на разкази. Единият е от Рабле, другият – от Кафка. Ренесансовият смях на Рабле го е привлякъл с тоталната ирония към човешката глупост, а драматизмът на Кафка – с безнадеждната си обвързаност с осъзнатите абсурди на обществото, в което е принуден да живее. Сплавянето на двете естетики е родило особена позиция, от която гледа света Е. Кръстев. Тази позиция е едновременно иронично отчуждена от институционализираните отношения и ценности на героите и изцяло потопена в тяхната душевност и реч.

Неговите герои вземат решения и действат в един свят, преживявайки го драматично-сериозно, но приемайки иронично себе си именно заради потопеността си в бюрократичната “амеба”. По този начин първото проблемно равнище на разказите става социално-етично. Сюжетите са посветени на взаимоотношенията между работещите в научен институт или нещо подобно и на отраженията на тези отношения в тяхната душевност. Нормите и критериите на затворената общност отреждат на всеки неин член определена функция, която тотално измества другите му интереси. И много от разказите в сборника – “Колко му е да си птица”, “Къртицата”, “Искам да съм роза алена”, “Лунен загар” и др. – имат за смислов акцент изместването на личността от функцията, идентифицирането на героя с ролята му в административната йерархия. И тъй като героите са наясно с деформациите, които преживяват, самосъзнанието за душевната им непълноценност е второто проблемно равнище в разказите. Разбира се, в сюжетите социалните и душевните конфликти и противоречия са преплетени от логиката на психологическото време и именно тази преплетеност е изправила автора пред трети проблем. Най-общо той може да се нарече стилистичен, ако се направи уговорката, че става дума за избор на повествователна позиция, на наративна интонация. Откриването на тази интонация е големият успех на Е. Кръстев, защото на нея най-вече се дължи неповторимата атмосфера в прозата му.

Разказите са циклизирани събитийно и персоналистично, но са и допълнително свързани пространствено чрез последния – “Лунен загар”. Това прави разбираемо въздържанието на редактора да определи жанрово книгата. Ако я беше нарекъл роман, вероятността да сгреши нямаше да е по-голяма от тази, с която аз ги приемам за циклизирани разкази. И най-убедителният аргумент, че “Лунен загар” е цялостно произведение, е издържаната във всеки разказ обща повествувателна стилистика. Тя е причудлива симбиоза между сказ и аз-повуствувание, преливаща в обективизиран разказ незабележимо и плавно. По този начин повествувателят се изравнява с героите, техният свят става още по-страшен и неизбежен с широката си валидност.

Разгледана само в този аспект, прозата на Е. Кръстев остава в сянката на мрачните прозрения на Кафка. Но между разказите са вклинени написаните с много ирония и въображение миниатюри. Темите им са различно: ходене по въже, призванието и съдбата на писателя, възможността да се получава пчелен мед от лимонада, лечебната сила на смеха... Написани са откровено експресивно и апелират за директен контакт между читателя и автора, като по този начин променят смисъла на разказите. Разказите стават не единственият, а възможният, по-драматичният и безизходен начин да се преживее административната амеба. Другият, ироничният, са миниатюрите. Те не сочат път, но отхвърлят иронично и пародийно абсурдите на амебата, активизирайки въображението на читателя при търсене на изход от негативната естетика на “лунния загар”. Смехът е решение, внушават те, излизането от замъка на Кафка трябва да започне с веселието и слънчевия загар на героите на Рабле.


КОЙ - КРИВ, КОЙ - ПРАВ НЕ ЗНАМ, НО ТОВАРЪТ ВЕЧЕ НЕ Е ТАМ - три вътрешни рецензии за един дебют.

          По реда на написването:

             РЕЦЕНЗИЯ  

            за новелата „Луда надежда” от Емил Кръстев     

Това е първата белетристична творба на младият журналист Емил Кръстев, и нейният размер – близо сто и петдесет страници – вече подсказва сериозните му разказвачески намерения. Веднага искам да отбележа, че представената от него творба – по персонаж, проблеми, сюжет -  е повече повест отколкото новела, и струва ми се, така и би трябвало да бъде определена жанрово.

Прави впечатление, че повестта се чете с интерес, налага се познаването на жизнения материал, особено що се отнася до втората сюжетна линия – миналото на главния герой Петър, причините поради които той е избягнал в планинската хижа, далеч от хората. Въведението в повестта е напрегнато, в известен смисъл драматично и толкова „днешно”, че в първия миг читателя неволно се подвежда в очакването на една може би лековата история за сваляне и защита на млади момичета. Авторът обаче умело и навреме се дистанцира от тази история, за да въведе отново в повествованието Бистра, но вече е съвсем друг план, който хармонира на основната сюжетна линия.

В центъра на повестта е Петър, неговата съдба, особеният му характер. Напълно убедително е неговото усамотение след двете неудачи – лична и служебна, които той продължава да изживява мъчително. И като че тъкмо с идването на Бистра в хижата задремалите чувства в душата на Петър като че се пробуждат, разместват се тъмните пластове в душата му, и той отново проявява желание за живот. Сякаш честният човек, изповядва ни авторът, трудно се приспособява с кариеризма, нагаждачеството, лесните успехи, и колкото по-непримирим е неговият нрав, толкова по-дълбок е сблъсъка му с грозното в нашия живот. А ако към тези служебни, и не само служебни конфликти прибавим неочакваната семейна неразбория, връхлетяла главния герой на повестта, съвсем естествено ще ни се стори и неговото отношелничество.

Разбира се, планината, хижата, целият този „висок” свят със своите планински жители, също си има своите проблеми, противоречия. И Петър, именно верен на своя нрав, не остава, и не може да остане чужд на заобикалящия го свят. Връщането към живота, към действителността, към онова, което съставлява сърцевината на живота ни, е по-силно от всички огорчения. За това възвръщане на Петър спомага и Бистра, помагат и вестителите на възтържествувалата справедливост над хора като Медарски; защото всъщност става дума за опазване не само чистотата на средата в която живеем, но и за съхраняване на най-чистите пориви в душата на човека.

Струва ми се, че повторното завръщане на Коста и приятелите му в планинската хижа е пресилено, търсенето като финал; както запалването на хижата е неубедително, най-малкото, прекалено. Един по-естествен, не така драматичен, но логичен финал, убеден съм, ще има по-силно художествено въздействие, ще се доближи повече до жизнената правда, която носи главният герой.

Навярно в детайлната редакторска работа по текста на повестта ще се наложат и някои редакционни поправки, но като цяло, като замисъл и реализация, представената от Емил Кръстев повест е едно интересно, обещаващо начало, зад което, явно, се крият много по-богати жизнени впечатления и опит, идеи, които авторът тепърва ще превръща в художествени произведения.

Мисля, че с някои дребни сюжетни и стилово-езикови поправки, повестта има всички качества като дебютна изява на младия автор.

            Димитър Гулев                                                       

 

                 РЕЦЕНЗИЯ

                 За ръкописа „Луда надежда” от Емил Кръстев          

                Представеният ръкопис / авторът жанрово не го е назовал, но вероятно го вижда като опит в романа/ съдържа редица интересни проблеми – за самоотвърждаването на личността, борбата срещу фалшивите взаимоотношения, нравственият стоицизъм и пр. Трябва да се признае на автора и известна литературна култура.

            Сама по себе си обаче тя не се е оказала достатъчна, за да се получи един наистина добър роман. Решавайки да пише „модерно”, Емил Кръстев е искал да вмести интересуващите го проблеми в една твърде свободна композиция – в крайна сметка написаното се явява една мозайка от фрагменти, белетристично неуплътнени, без органична връзка между тях. Благодарение на тази аморфност на повествованието, авторът не е успял да изгради плътни в белетристично отношение характери. А проблематиката дава богат материал за интересни образи – драмата на хижаря, който се опитва в планинската тишина да забрави житейските си неудачи, Бистра, която търси спасение от фалша. Разбирам намеренията на Кръстев да „разчупи” сюжетната линия, да постигне свободно съотнасяне на темпоралните пластове в хода на разказа. Но жалко, че това желание е ощетило най-главното – създаването на убедителен човешки типаж. Не се съмняваме, че Емил Кръстев добре знае, че белетристиката е изкуство преди всичко на характера, на човешкия образ и няма нужда тук да му напомняме класически истини. Трябва да се съжалява, че добрият замисъл не се е реализирал именно в героите на повествованието. Вместо характери, на вниманието се налагат претенциозни, усукани авторови разсъждения за дълга; стилизиран уличен жаргон /компанията на Бистра, с която попада в хижата/ вместо естествено разгърнат диалог и пр.

            Не зная дали е уместно да препоръчам на автора преработка на написаното – ще го засегна сигурно на авторско самочувствие. А и дали е възможно изобщо преработка – защото тук не става дума само за стягане на композицията. Възраженията ми са изобщо срещу нивото на написаното – това не е плътна, убедителна проза, с ясно изявена идея.

            За това мисля, че предварителния ръкопис няма необходимите за отпечатване идейно-естетически качества.      

            Здравко Чолаков


             РЕЦЕНЗИЯ

            за ръкописа на Емил Кръстев „ЛУДА НАДЕЖДА”

Трябва да започна с признанието, че името на младия автор не ми е познато. Вероятно той е печатал в младежките издания. Предложената на изд. „Народна младеж” повест е ориентирана към поредица „Смяна”.

„Луда надежда” е психологическа повест на съвременна тематика. Действието в нея се развива в една високопланинска хижа. Главният герой – Петър, е инженер, чийто живот е бил разбит преди години. Той загубва семейството си, бива несправедливо уволнен и става спасител и управител на хижата. Петър е човек с потиснато самочувствие, който още не може да преживее понесените преди години травми.

Трябва да подчертая, че авторът проявява завидно за дебютантите умение да изгражда повествование, базирано не толкова върху действие, колкото върху психологически акценти. Неговата повест не е описателна, хронологията на събитията не следва строго „флашовете” на чувствата и в този смисъл нейната поетика е доста експресивна.

В повествователното време хронологията на събитията не е точно изведена, но оставаме с впечатление, че действието се побира в рамките на една зима в планината. Това е времето, през което се появява студентката Бистра, за да се опита да въвлече Петър отново в орбитата на живота. Определено ми допадна дискретността, с която белетристът щрихира контурите на една сложна любов, в която физическото привличане като че ли стои на последно място.

Ретроспекциите, от които узнаваме за злополучията на Петър, са поднесени с мярка и вкус, с постепенно узнаване на истината и това създава интерес към съдбата на героя. Макар че той е завършен като герой още в началото на повествователното време, пестеливото и постепенно разгръщане на неговата „предистория” го прави парадоксално персонаж, който търпи развитие.

Петър трябва да се измъкне от омагьосания кръг, в който е попаднал. Предпоставките за това са както любовта на Бистра, така и усилията на неговите бивши колеги и приятели, които искат да го върнат на строежа. Решението вече е взето, когато идва нелепо трагичния финал: отмъстителните момчета от компанията, с която за първи път е дошла в хижата Бистра, подпалват сградата и Петър загива в пламъците. Завръщането му в живота се оказва невъзможно.

Не искам да оспорват подобен финал, тъй като авторът е в правото си да предпочете един или друг изход. Лично аз не мисля обаче, че впечатлението от повестта би пострадало от друг финал, при който героят няма да загине. В този смисъл смятам, че финалът не е функционален, стои като прикачен, щом като е продиктуван от случайни обстоятелства, а не от логиката на характера.

 „Луда надежда” притежава определени качества, които биха позволили реализацията на ръкописа в книга: интересна композиция, интригуващ повествователен маниер, убедителни главни образи. Добре се вписват в повестта и екологичните акценти, една тема, вълнуваща напоследък белетристите.

Като имам предвид всичко това, препоръчвам на изд. „Народна младеж” да включи повестта на Е. Кръстев в плановете си и да продължи с него работата върху ръкописа с оглед на по-нататъшното му стилово усъвършенствуване.

София, 11. Х. 1983г.                                    

Симеон Хаджикосев

П. П. За тези, които не помнят или са родени по-късно: само една подобна "рецензия", като надрасканите на коляно двайсетина реда от З. Ч. можеха да изхвърлят завинаги кандидата за писател от състезанието.  Алелуя.


ЗЛАТНОТО ВРЕМЕ ВЪВ В. АБВ


Ivan Bab WWW.jpg

 От Иван Бабуков. Приятелят.