Да се свлечеш до дъното, си има и добри страни, защото оттам която и посока да хванеш, все е към по-добро или по-малко лошо, както от Северния полюс всички посоки поемат на юг, а от Южния – на север, значи полюсите със седемдесетградусовия си студ са мястото, от което по-надолу няма къде, и ти иде да хукнеш по улиците и да викаш – щастлив съм!, свободен съм!, влюбен съм!, богат съм!, голяма работа съм!, бог съм!, но е достатъчно да погледнеш как стрелката на компаса се върти като пощуряла на полюса, забравила къде е север, къде е юг или решила, че навсякъде е север и юг, и сърцето ти се отпуска – я стига си кряскал по улиците, а си стягай раницата, защото и от Северният полюс, и от Южния изборът на посоките е безкраен и трябва само да крачиш, да крачиш и ледниците остават назад и навлизаш сред ябълкови, черешови, портокалови дръвчета, палми, лещак и захарна тръстика, рози и орхидеи и седемдесетградусовият студ се превръща в спомен да те радват още по-силно морето и залезите и ти се ще да викаш – господ съм, ама този път друг господ!, но тъкмо да си отвориш устата, забелязваш, че вместо в гора от ябълки и палми пълзиш пак сред познатите от толкова поколения камънаци без вода и стръкче трева и разбираш, че безкрайно многото посоки са били никаква посока, и ти иде пак да тичаш по улицата да викаш засмян циклофренично – има справедливост!, но се смъкваш до дъното да зъзнеш в космическия студ и в главата ти мига черна искра – няма ли да се стоплиш малко, ако стиснеш полюсния компас за гушата, та стрелката му да спре да се върти като побъркана и да ти покаже само две посоки като всеки нормален компас с надеждата, че ако пак сбъркаш, пак ще опиташ, но черната искра заеква с черна светлина – като се престрашиш най-после, да не се окаже, че стрелката на компаса е изскочила от оста си от щурото въртене и да ти остава само да тичаш по улицата и да викаш – има ли компаси, които не се развалят? – абе, какво да искаш от черна искра...