Български English Deutsch
FRAGMENTE
Er fragt mich, ob ich glücklich sei, und ich erwidere prompt: und was ist bitteschön Glück? - da fängt er an zu stottern, dieser Besserwisser, der sich nur die Zunge wund reden will. Das Glück, mein Lieber, ist, wenn alle deinen Wünsche in Erfüllung gehen, ja genau! Alles oder nichts. Was sagst du, ist nicht möglich? Langsam, langsam, wir redeten nicht über möglich und unmöglich, sondern über Erfüllung der Wünsche und dafür gibt es seit jeher eine ganz einfache Methode - man sollte den Schatten der Erde berühren. Na, siehste, schon wieder dieses „wie soll das denn gehen“! Dein Problem! Ich habe das für mich schon entdeckt - in den Lehrbüchern steht es auch - bei Mondfinsternis bedeckt der Schatten der Erde den ganzen Mond, das bedeutet, daß dort auch der letzte Dummkopf glücklich ist. Jetzt verstehst du das oder? Wir sehen uns auf dem Mond. Ich muß jetzt los, ich habe noch so viel zu tun und hör endlich auf mit diesem „unmöglich“, du nervst, du hast mich gefragt, ich habe geantwortet... Nur noch was - es ist nicht sicher, daß auch auf dem Mond alle Wünsche in Erfüllung gehen, aber wenn es nur ein einziger wäre, selbst ein Hauch von einem Wunsch - das ist doch nicht wenig oder?
КРЪГОВРАТ
Ако искате да знаете, да ходя по въже е детската ми мечта, както някои деца мечтаят да станат морски капитани, космонавти или продавачи на сладолед и тя се роди още преди двайсет години, когато в квартала дойде цирк и цялото ни семейство се настани в ложата до манежа, понеже на дядо му бяха отпуснали пропуски. Лампите угаснаха, само един прожектор и мъж в огнени дрехи затанцува върху невидима жица, а още на другия ден момчетата от двора опънаха въжето за простиране между вишната и оградата и се закълчиха върху него като огнения мъж, ама се държат за клоните. Нека и аз, а те – махай се, не ставаш за нищо!, но вечерта като се прибраха, се изкачих на оградата и без да пускам вишната, една стъпка по въжето, втора и си обелих коляното в чакъла на земята, после другото, на третия път от челото ми шурна кръв и подсмърчах в леглото с бинтована глава, че това си е моя мечта, те да стават космонавти и продавачи, а като ми мина, започнах да получавам двойки. Когато вкъщи ми се караха защо не уча, отговарях, че искам да ходя по въже и родителите ми се споглеждаха стреснати, единствен дядо отсече – издигни се и ще правиш каквото си щеш. Тогава мечтата ми се кротна и хвърлих всички сили да изпълнявам напътствията на дядо. Провървя ми, от таванските канцеларии се издигнах до третия етаж и още първия ден като видях колко близо е сградата насреща, гърдите ми се стоплиха. Наредих да донесат необходимите съоръжения и лично наглеждах как закрепват въжето, монтират площадката за тръгване под прозореца и слагат декоративни клони от вишна край парапета. Вече съм напреднал доста, сутрин идвам на работа и притичвам няколко пъти до отсрещната стена и обратно да поддържам форма, а сериозните упражнения ги правя през обедната почивка, когато долу се събират да пушат и хвърлят завистливи погледи нагоре. Усъвършенствам танца със сабя на челото и другата седмица ще изляза официално пред публика. Щастлив съм, глупаво е да не си щастлив, щом си постигнал детската си мечта, затова ще ви открия една тайна – съвсем скоро ще махна въжето и първа стъпка от площадката, втора, и то, без да се държа за декоративните клони, стигам до отсрещния прозорец и се връщам, после пак. Ще им покажа аз на онези хъшлаци от двора за какво ставам, нали ще крача по въздуха между двете стени като огнен мъж. Само да се издигна от третия до втория етаж, където са най-големите кабинети, с по три кристални полилея, както ме учеше дядо.
ЛУНЕН ЗАГАР
Не е съвършен човекът, сигурно и вие сте го изпитали на гърба си, ако сте си поставяли големи цели, още повече, ако винаги се намира някой да ви се присмива и тъпче, а нашите несъвършенства са хиляди, но едно от най-лошите е краткият ни живот, няма и сто години. Колелото ли да откриеш за толкова време, Хеопсовата пирамида ли да построиш, отгоре на всичко една трета я проспиваме. Веднъж ми попадна брошурка по автогенен тренинг и чета: след пет минути самовнушение все едно, че си спал три часа, и веднага си направих сметката: за десет минути – шест часа сън, значи ще ми остават по двайсет и три часа и петдесет минути дневно за големите цели. Навих часовника, проснах се по гръб и си повтарях колко съм спокоен и отпуснат и съзерцавах колелото, което ще открия следващата седмица. Станах – главата ми като след двуседмично запиване, затова разлистих отново брошурката и се оказа, че главното условие било да забравя кой съм. Добре, и отново със затворени очи и си повтарям как се нося по водата, а мислено вече изобретявам педали за колелото. Надигнах се, сякаш съм тичал до морето само с по една почивка на сто километра и с единственото желание пак да заспя, едва намерих сили да дочета брошурката. Пропуснал съм най-важното – да се освободя от мисълта си. Загасих светлината, мушнах се под одеялото и – нямам никаква мисъл, не знам кой съм, нищо не ме смущава, а пред затворените ми очи се е строила цяла редица фараони, всеки до пирамидата си и ми се кланят – голяма работа си!, и в краката ми се въргалят всички онези, които сега ми се присмиват и тъпчат. Човек не е съвършен, но е упорит. Лежа по двайсет и четири часа на денонощие, стискам клепачи и въртя в ума си – нямам никаква мисъл, нямам никаква мисъл. Ако ще сто години да си самовнушавам, брошурката обещава безкрайно много време, но накрая ще постигна съвършенство и тогава ще видят те как се тъпчат колела и пирамиди!