Нещо не е както трябва и така ми се струваше отначало, щото по цяла нощ в стаичката, над която е само ред керемиди, и гледам небето, а през деня в портиерната, какво като съм с дървен крак? Изглежда ти проклетия и кутсузлук да го тътрузиш по стъпалата, нито надолу да се гмурнеш, нито нагоре да литнеш и никога няма да ти излезе късметът в този живот на еднодневка, но полека започваш да разбираш и стискаш палци професорите по-бързо да открият лекарството, което ще ни приближи до вековете на морските костенурки. След време обаче разбираш, че науката е на погрешен път и ти сега ще викнеш – колко било просто!, ама не забравяй, че това са трийсет години всяка нощ втренчен в звездите. Една сутрин, като изсветля небето, си казах – щом не може така, защо не така, и усетих как между пръстите на дървения ми крак израстват ципи като на морска костенурка. Известно ти е, че годината е да се завърти Земята около Слънцето или няколко милиона километра. Ако я отдалечим малко, за една обиколка тя ще изминава, да речем, два пъти по толкова километра, значи за една година ще живеем два пъти по-дълго. Ако я отдалечим да изминава три пъти повече километри, ще живеем три пъти по-дълго и така нататък. Тъй и вероятността протезата да се превърне в крило или плавник ще расте двойно, тройно и така ще се гмуркам и летя и ще знам, че имаш ли време да чакаш, късметът няма как да не дойде. Ще попиташ по какъв начин ще изместим Земята? Не се тревожи, в тази сграда сигурно има поне още един като мене, но с конструктивна мисъл, само да му подскажа идеята. На толкова хора им горчи цял живот да се тътрузят от партера до тавана и обратно.

Да се свлечеш до дъното, си има и добри страни, защото оттам която и посока да хванеш, все е към по-добро или по-малко лошо, както от Северния полюс всички посоки поемат на юг, а от Южния – на север, значи полюсите със седемдесетградусовия си студ са мястото, от което по-надолу няма къде, и ти иде да хукнеш по улиците и да викаш – щастлив съм!, свободен съм!, влюбен съм!, богат съм!, голяма работа съм!, бог съм!, но е достатъчно да погледнеш как стрелката на компаса се върти като пощуряла на полюса, забравила къде е север, къде е юг или решила, че навсякъде е север и юг, и сърцето ти се отпуска – я стига си кряскал по улиците, а си стягай раницата, защото и от Северният полюс, и от Южния изборът на посоките е безкраен и трябва само да крачиш, да крачиш и ледниците остават назад и навлизаш сред ябълкови, черешови, портокалови дръвчета, палми, лещак и захарна тръстика, рози и орхидеи и седемдесетградусовият студ се превръща в спомен да те радват още по-силно морето и залезите и ти се ще да викаш – господ съм, ама този път друг господ!, но тъкмо да си отвориш устата, забелязваш, че вместо в гора от ябълки и палми пълзиш пак сред познатите от толкова поколения камънаци без вода и стръкче трева и разбираш, че безкрайно многото посоки са били никаква посока, и ти иде пак да тичаш по улицата да викаш засмян циклофренично – има справедливост!, но се смъкваш до дъното да зъзнеш в космическия студ и в главата ти мига черна искра – няма ли да се стоплиш малко, ако стиснеш полюсния компас за гушата, та стрелката му да спре да се върти като побъркана и да ти покаже само две посоки като всеки нормален компас с надеждата, че ако пак сбъркаш, пак ще опиташ, но черната искра заеква с черна светлина – като се престрашиш най-после, да не се окаже, че стрелката на компаса е изскочила от оста си от щурото въртене и да ти остава само да тичаш по улицата и да викаш – има ли компаси, които не се развалят? – абе, какво да искаш от черна искра...

Хората си живеят мирно и тихо, сиво и еднообразно, сигурно и сънливо, горди с щастието на препарирания орел и примирението, че нищо не може да се промени. Най бунтарите седят на балкона, отпиват от чашката и гледат в облаците кога някой ще пусне манната върху масата им да се навечерят. И изведнъж от небето пада революция. Тя ще издуха мирното спокойствие, ще оцвети сивотата и ще разсъни еднообразието. Ще събуди препарирания орел и ще му припомни, че някога е летял над върховете. Но може ли да се вярва на революция, която ти пада от небето?
“Макиаж” разказва как се подготвя такава революция, как завладява всички и ги повежда към бъдеще, което може би ще бъде по-свежо и по-бодро от сегашното. Надеждата за нещо по-добро е толкова силна, че те кара да се включиш дори в падащи от небето революции.
В книгата си Емил Кръстев се опитва да опише механизмите на този вид промяна, кой и как я извършва и в името на какво. В нея няма барикади, престрелки и кръвопролития. Не се взривяват ракети “земя-земя” и не се сриват сгради. По улиците не се търкалят трупове на деца. Четеш обаче как хората се взират в огледалата и сякаш нищо не вършат и край тебе сякаш падат бомби. Това авторът постига със средствата на абсурда и гротеската. Със своеобразния си изказ те повежда по пътеките на мисълта и ти е трудно да спреш.